Мартин Табаков
Пет дни след началото на войната съвместната кампания на САЩ и Израел срещу Иран демонстрира изключителни резултати във военно отношение. Способността на Техеран да извършва нападателни удари е силно потисната — унищожен е голям процент от пусковите установки (Техеран продължава да разполага с ракети «на склад», но прогресивно намаляват платформите, от които те могат да бъдат изстрелвани). Отбранителните възможности на режима също отслабват: унищожени са зенитно-ракетните системи с далечен обсег С-300 и Bavar-373, както и системите за ранно предупреждение.
Резултатът е прозаичен: САЩ и Израел разполагат с нарастваща свобода на действие над иранското въздушно пространство, докато способността на Техеран да извършва сложни удари с балистични и крилати ракети прогресивно се стопява.
Това поставя Иран в ситуация, в която остатъчната противоракетна защита разчита на също намаляващите системи с близък обхват, а офанзивните възможности се канализират все повече към употребата на безпилотни летателни апарати. Последните са по-евтини, по-бързи за производство, многобройни, по-мобилни и икономически ефективни — неутрализацията им изисква скъпоструващи и трудно възстановими ракети-прехващачи. Затова американски милиони долари свалят ирански хиляди долари, макар Вашингтон да се адаптира, използвайки все повече дронове-прехващачи.
Военен успех, политически провал
Само за пет дни САЩ и Израел наложиха военна доминация над Иран. Но военният успех на Вашингтон и Тел Авив не се превръща автоматично в политически. Елиминирайки аятолах Али Хаменей и редица фигури от иранския естаблишмънт, двете страни обезглавиха режима. Защо тогава краката му стоят още стъпили на земята?
Подложен на системни удари, вместо режимът в Техеран да умерен поведението си с цел самосъхранение, той върви в обратна посока — към допълнително «закостеняване». Този извод се налага въз основа на три критерия: кадрови решения, пропагандни послания и конкретни действия.
Кадрите: преврат на пагона срещу тюрбана
Обобщаващият извод по отношение на кадровите решения е недвусмислен: елиминираните фигури на режима бяха заменени от още по-твърдолинейни кадри. Тази равносметка обхваща широк кръг субекти — от новия командир на Ислямската революционна гвардия Ахмад Вахиди до «издигането» на сина на Али Хаменей, Моджтаба Хаменей. Това е «поколението на обсадата» — хората, за които войната със САЩ и Израел е въпрос на modus vivendi.
Въпреки липсата на официална информация за избирането на Моджтаба Хаменей за следващ върховен лидер, самото му лансиране е показателно за военния преврат, който Ислямската революционна гвардия извършва спрямо кликата на молите. Моджтаба е протеже на Пасдаран — с него гвардията цели да поеме окончателен контрол върху страната, предефинирайки отношенията между военните и аятоласите.
Пропагандата: «интелектуалният тероризъм» е по-опасен от ракетите
Успоредно с налагането на тезите за стабилност и приемственост медиите в Иран атакуват всички политици от реформаторското и умереното крило. Агенция «Фарс» — медия, отразяваща гледната точка на Революционната гвардия — написа:
«Времето на усмивките и фалшивата дипломация приключи. Тези, които години наред проповядваха отстъпки пред Големия сатана, днес са съучастници в пролятата кръв на нашите мъченици. Техният интелектуален тероризъм е по-опасен от вражеските ракети.»
Значими фигури като бившия президент Хасан Рухани и бившия министър на външните работи Джавад Зариф нямат достъп до официалните медийни канали, а когато се споменават — биват сочени с пръст като виновници, продавали илюзията, че с врага може да се преговаря. Внукът на Рухола Хомейни, Хасан Хомейни, е позициониран като верен служител на системата. Иранската медийна среда е обхваната от мобилизация и хомогенизация около мотивите за война и враг.
Дроновете и свободата на обречения
Иранските атаки с безпилотни летателни апарати срещу съседни ислямски държави — с акцент върху производителките на въглеводороди от Персийския залив — са белег на държава, поставена до стената, която играе «ва банк». Това е синдромът на свободата на обречения: когато няма какво повече да губиш, всичко ти е позволено.
Иран е драстично успешен в това отношение:
- Катар на практика е спрял производството на втечнен природен газ (LNG)
- Саудитска Арабия се опитва да пренасочи износа си на петрол през Червено море, след като най-голямата рафинерия в страната — Рас Танура — беше ударена с дронове
- Ирак не може да изнася петрол нито през Басра (Персийски залив), нито през Киркук (Турция)
Резултатът от военния отговор на Техеран трябва да се търси в цената на въглеводородите, прекъснатите глобални вериги за доставки и отложените полети — а не в дима, издигащ се от американски бази. Атаките на Иран — включително срещу близки до него държави като Оман — целят едновременно да повишат цената за САЩ и съюзниците им и да задълбочат войната, превръщайки я в регионален конфликт.
Предефиниране в движение: първото поражение на Тръмп
Устойчивостта на режима и допълнителното му «закостеняване» накараха САЩ да предефинират целите си в движение. Доналд Тръмп и хора от администрацията му изоставиха смяната на режима като цел и посочиха по-конкретни приоритети:
- унищожаване на военноморския флот на Иран
- ликвидиране на ракетната и ядрената му програма
- прекъсване на връзките на Техеран с прокси-групите в региона
Тази промяна е първото поражение на Тръмп в конфликта — тя мълчаливо признава, че Вашингтон е осъзнал: използваните средства (удари от дистанция) може да се окажат недостатъчни за заявените цели (смяна на режима). Предефинирането на приоритетите реферира към несбъдването на очакванията на Тръмп и Нетаняху след «обезглавяването» на Иран.
Последвалите обяснения на американския президент — че САЩ са атакували Иран, защото Техеран представлявал непосредствена заплаха за Вашингтон — са толкова несъстоятелни, че по-скоро демонстрират обяснителния режим, в който Тръмп беше принуден да изпадне пред критиката, че вкарва САЩ във война с държава, нямаща отношение към сигурността на Вашингтон, заради друга държава — Израел.
В крайна сметка има нещо общо между САЩ и Иран: пет дни след старта на войната нито една от двете страни не се намира там, където би желала. Вашингтон не успява да превърне военния си успех в политически, а скоростта, с която и без това асиметричните възможности на Техеран се изчерпват, е по-бърза, отколкото изисква стратегията за оцеляването на режима.
