Идеализъм и реализъм са двете концепции за геополитическо поведение на САЩ, които през последните над 100 години едновременно се противопоставят и редуват. Това, което се случи по време на срещата между американския президент Доналд Тръмп и украинския му колега Володимир Зеленски, беше официализирането на рязката смяна на идеализма с реализма. Тя беше колкото шокираща за индоктринираното лидерство на западноевропейския политически елит, толкова и разбираема за геополитически фактори като Китай, Русия, Турция и Израел например, които традиционно се намират в състояние на реализъм.
Когато говорим за идеализъм и реализъм, трябва да знаем, че тези понятия във философията на геополитиката не са натоварени с позитивна или негативна конотация. Идеализмът не означава безкористност или добронамереност, която не се интересува от материалната реалност, а е форма на стремеж, който се опитва да настрои действителността според определена идеологическа концепция, включително и по силов път. Началото на подобен тип концепция може да бъде датирано със стремежа на Френската революция да наложи принципите си за свобода, равенство и братство на цяла Европа. Този стремеж завършва с френския крах след двете Наполеонови войни. Той е заменен от реализма на баланса на силите, приложен от австрийския канцлер Клеменс фон Метерних, чийто подход стои в основата на Европейския концерт и Свещения съюз. В тези формати Великите сили в лицето на Великобритания, Австрия, Русия и Прусия се договарят, вместо да водят войни.
Влизането на САЩ в голямата геополитическа игра по време на Първата световна война и най-вече след нейния край се осъществява именно под формата на идеализма и неговата либерална концепция за международен ред, който се олицетворява от президента Удроу Уилсън. Последният вярва, че принципите на американската демокрация биха могли да бъдат положени в основата на международния ред. По негова инициатива е създадено Обществото на народите. То предшества създаването на ООН като формат за разрешаване на потенциалните и действащи конфликти. Уилсън се обявява за предимство на етническото самоопределение. Впрочем именно този подход спасява от разпад Третото българско царство, какъвто е бил замисълът на част от победителите в Първата световна война.
Корените на геополитическия реализъм могат да се видят в края на XIX век и десетилетното управление на германския канцлер Ото фон Бисмарк. Неговата realpolitik извежда на преден план съотношението на силите и го поставя в основата на поддържането на мира. Това е своеобразно продължение на политиката на Метерних. Разликата е, че Мтерних е представител на империя в лицето на Австрия и усилията му са подчинени на съхраняването на традиционния европейски имперски ред в Европа. Бисмарк е лидер на национална държава, каквато е Германия. Тя има и своите имперски амбиции, но за нея имперската форма не представлява такава сакралност, каквато е за Австрия, Великобритания и Русия по това време. При оценяването на геополитическата реалност за Бисмарк далеч по-важен фактор от имперската традиция е военният потенциал на различните сили и съобразяването с него. Казано по-просто, Бисмарк държи международните отношения да се съобразяват преди всичко с военната сила на различните геополитически играчи, а не с принадлежността им към определени традиции, идеологии или религиозна принадлежност. Тази концепция, която след смъртта на Бисмарк ескалира до доминация на национализма и масово въоръжаване на европейските държави, изглежда завършена с края на Първата световна война. По ирония на съдбата войната е загубена именно от наследниците на Бисмарк в лицето на германските генерали, които са заменили Бисмарковия реализъм с идеализма на националистическите си чувства. За да загубят войната, те при всички случаи не са изчислили правилно военния потенциал на противниците си и в края й се сблъскват с действителността на своето поражение.
Именно в този момент започва да става видим идеализмът на уилсънианството, което на мястото на Бисмарковото съотношение на силите поставя върховенството на международното право. Последното е изцяло идеологическа концепция. Тя говори с понятия като справедливост, които, за разлика от оръжията, нямат материално и конкретно измерение. Самите САЩ през своето едновековно участие в геополитическата игра на няколко пъти са заменяли идеализма на уилсънианството с реализма. Най-яркият пример за американския реализъм през ХХ век е управлението на Ричард Никсън и неговия държавен секретар Хенри Кисинджър, което успява да прекрати Виетнамската война. Впрочем реализмът от приключването на Виетнамската война удивително напомня за реализма на Доналд Тръмп. През 50-те години на ХХ век войната във Виетнам има характера на антиколониална виетнамска съпротива срещу френското имперско господство. Администрацията на президента Кенеди привижда в тази съпротива комунистическа заплаха и застава на страната на Южен Виетнам, който е лоялен на Франция. От своя страна СССР подкрепя Северен Виетнам. След десетилетни кръвопролития, в които загиват стотици хиляди американци и няколко милиона виетнамци, Кисинджър започва преговори с ръководството на Северен Виетнам. От преговорите отсъства Южен Виетнам, който е официалният участник във войната. Резултатът е, че САЩ сключват сделка със Северен Виетнам и изтеглят войските си, като Южен Виетнам става част от Социалистическа република Виетнам. И до днес кадрите с южновиетнамци, които се опитват да се качат на изтеглящите се американски хеликоптери и самолети, за да се спасят от отмъщението на Севера, представляват потресаваща гледка. След края на войната опасенията на Кенеди, че ще има съветска инвазия в Далечния изток, не се оправдават. Реализмът на Кисинджър пък открива за американската политика, че виетнамските мотивации са различни от китайските, а китайските от съветските и че изобщо Виетнам, Китай и СССР въпреки своята официална комунистическа идеология не са едно цяло, а са различни културни пространства със свои собствени траектории. Така, паралелно с края на Виетнамската война, САЩ установяват топли отношения с Китай и с това слагат началото на края на СССР.
Припомням всичко това, защото искам да покажа, че настоящата геополитическа логика, при която доминиращият американската политика идеализъм от последните 35 години бива заменен с реализма на Тръмп, има своя дълбок корен и не е въпрос на психологическата нагласа на американския президент. Това е краят на един свят, в който САЩ можеше да наложи своята идеологическа концепция за международен ред във всяка точка на света. Не казвам дали краят на тази епоха идва за добро или за лошо, а само констатирам този факт. Очевидно е, че САЩ се подготвят да се впишат в новите реалности на многополюсния свят, който ще функционира върху баланса на силите. Въпросът е как ще реагира ЕС на новата реалност. Към момента европейското поведение продължава да бъде идеалистично в един свят, в който realpolitik става все по-доминираща. На декларативно ниво лидерите на ЕС продължават да подкрепят украинската страна, но никой от тях не е в състояние дори да си помисли да предложи членство на Украйна в ЕС. Никой не си и помисля да прати собствена армия в Украйна. Единственото, което е готов да направи ЕС, е да прати още пари. Само че в една война хората и оръжията са далеч по-важни от парите и декларациите. Не казвам, че ЕС трябва да прати войски в Украйна, а само давам пример за липсата на плътност в изявленията на европейските лидери. Именно тази липса на плътност стои в основата на игнорирането на ЕС от страна на САЩ и Русия. И двата геополитически фактора гледат на ЕС като на структура, която е в състояние единствено да декларира, а не да действа. А в новите реалности декларациите ще имат значение единствено ако бъдат подплатени с истински военен потенциал.
