Православното богослужение е едно от най-богатите хранилища на поетична и музикална традиция в световната история. Химнографията — изкуството на свещената поезия и песнопение — се е развивала в продължение на повече от петнадесет века, създавайки разнообразие от жанрове с точно определени функции, структури и теологично съдържание. Всеки от тях има свое място в богослужебния кръг, своя мелодична форма и своя духовна задача.
Тропар
Тропарят (τροπάριον) е основният и най-разпространен химнографски жанр в православното богослужение. Думата произлиза от гръцкото τρόπος — начин, образ, мелодия. В широк смисъл тропар се нарича всяко кратко богослужебно песнопение с определена мелодична форма (глас).
В тесен смисъл тропарят е кратко песнопение, кондензиращо богословската същност на даден празник или прославящо паметта на светец. Той се пее на вечерня, на утреня и на литургия и служи като своеобразен «химн» на деня. Тропарите са организирани по осемте гласа (октоих) — система от осем мелодични строя, разпределени по седмиците на годината.
Пример: тропарят за Рождество Христово — «Рождество Твое, Христе Боже наш…» — в осем стиха очертава цялото богословие на Въплъщението.
Кондак
Кондакът (κοντάκιον) е жанр, тясно свързан с името на св. Роман Сладкопевец (VI в.) — най-великия православен химнограф. Думата вероятно произлиза от κόντος (пръчка, свитък), тъй като текстовете са се записвали на свитъци.
В своя класически вид кондакът е бил многострофна поема — своеобразна поетична проповед, изграждана от уводна строфа (проемий или кукулий) и множество строфи (икоси), всяка завършваща с един и същи рефрен (ephymnion). Класическите кондаци на Роман Сладкопевец понякога достигат до 24 икоса.
В съвременното богослужение кондакът е редуциран до кратко песнопение — обикновено само уводната строфа, пяна след шестата песен на канона. Пълната му форма се е запазила само в акатиста (вж. по-долу).
Богословски кондакът е по-тълкувателен от тропара — той не само назовава събитието, но го разгръща и коментира.
Икос
Икосът (οἶκος — дом, стая) е строфа от многострофна поема, обикновено следваща след кондака в богослужебния контекст. В структурата на акатиста икосите редуват с кондаците и завършват с характерния рефрен «Радуй се…» (Χαῖρε) — поредица от прославителни обръщения.
Терминът «дом» вероятно отразява факта, че икосите са по-разгърнати «помещения» на богословската мисъл в сравнение с по-краткия кондак. В съвременното богослужение икосът следва непосредствено след кондака на утренята, като двете заедно образуват единица.
Акатист
Акатистът (Ἀκάθιστος Ὕμνος — химн, при който не се седи) е най-тържественият и поетически разгърнат химнографски жанр. Името му идва от традицията той да се пее прав — в знак на особено благоговение.
Класическият «Акатист за Пресвета Богородица» (VII в., приписван на различни автори, включително св. Роман Сладкопевец и патриарх Сергий Константинополски) е образецът на жанра. Той се състои от 24 строфи — 12 кондака и 12 икоса — по броя на буквите на гръцката азбука (акростих). Всеки икос завършва с дванадесет «Радуй се…» обръщения и финален рефрен.
Акатистът се пее на петата събота на Великия пост (Събота Акатиста) и е едно от най-обичаните богослужебни произведения в православния свят. По негов модел са написани акатисти за Господ Иисус Христос, за множество светци и за различни икони на Богородица. В съвременната практика акатистите са изключително популярни — особено в руската традиция, където са създадени стотици подобни творби.
Канон
Каноът (κανών — правило, мярка) е най-сложната и обемна химнографска форма. Той се явява структурният гръбнак на утренята и се пее след шестопсалмието.
Класическият канон се състои от девет песни (ᾠδαί), като всяка от тях е свободна поетична парафраза на библейски химн:
- Песен 1 — химнът на Мойсей след преминаването на Червено море (Изх. 15)
- Песен 2 — втората песен на Мойсей (Втор. 32) — рядко включвана, пее се само по Великия пост
- Песен 3 — химнът на Анна, майката на Самуил (1 Цар. 2)
- Песен 4 — химнът на пророк Авакум (Авак. 3)
- Песен 5 — химнът на пророк Исайя (Ис. 26)
- Песен 6 — химнът на Йона от корема на кита (Йон. 2)
- Песен 7 и Песен 8 — химните на тримата отроци в огнената пещ (Дан. 3)
- Песен 9 — химнът на Богородица «Величит душа моя Господа» (Μεγαλύνει ἡ ψυχή μου) и химнът на Захарий
Всяка песен на канона се открива с ирмос (вж. по-долу) и продължава с тропари — строфи по неговия образец. Каноните на Великия пост достигат особена сложност и дължина.
Сред най-великите канони е «Великият канон» на св. Андрей Критски (VII–VIII в.) — огромна богословска поема от 250 тропара, четена в понеделник, вторник, сряда и четвъртък на първата седмица на Великия пост и накуп в четвъртък на петата седмица.
Ирмос
Ирмосът (εἱρμός — връзка, нишка) е встъпителната строфа на всяка песен от канона. Той задава мелодичния образец (глас и метрум), по който са изградени следващите тропари на песента. Думата означава «нишка» или «верига» — ирмосът свързва библейския химн с химнографската поезия на канона.
Ирмосите сами по себе си са шедьоври на поетичното изкуство. Когато ирмосите на даден канон се изпяват самостоятелно, без тропарите, се образува т.нар. катавасия — пеена при по-тържествени служби.
Катавасия
Катавасията (κατάβασις — слизане) е ирмосът, изпят в края на всяка песен от канона от двата хора, слизащи от местата си и заставащи в центъра на храма. Пее се на по-тържествени служби и по определени дни от годишния богослужебен кръг. Катавасиите сами по себе си са «ирмоси на друг канон» — избрани по тематичен принцип за дадения период.
Стихира
Стихирата (στιχηρόν) е по-дълго песнопение, пяно след стихове от Псалтира (оттук и наименованието — «стихира» = «стихова»). Стихирите са централна съставка на вечернята и утренята.
Различават се няколко вида:
- Стихири на «Господи, воззвах» — пяни на вечернята след Пс. 140
- Стихири на стиховнята — пяни след избрани стихове от Псалтира
- Стихири на хвалитните — пяни на утренята след хвалебните псалми (Пс. 148–150)
Стихирите са богословски по-развити от тропарите и нерядко имат лиричен и медитативен характер. Авторите на стихири включват св. Анатолий Константинополски, св. Йоан Дамаскин, Козма Маюмски и много др.
Седален
Седаленът (κάθισμα — седене) е песнопение, при чието пеене е позволено да се седи — знак за относително по-малка тържественост. Пее се след катизмите (четения от Псалтира) на утренята и след трета песен на канона. Богословски е близо до тропара, но по-разгърнат.
Светилен и Ексапостиларий
Светиленът (φωταγωγικόν — световодителен) е кратко песнопение, пяно след канона на утренята, преди хвалитните псалми. Наименованието идва от тематиката му — той говори за светлината на Христовото Възкресение или за духовната светлина на прославяния светец.
Ексапостиларият (ἐξαποστειλάριον — изпращане) е близко по функция до светилена, но с по-конкретна тематика — нерядко свързана с изпращането на апостолите. В Осмогласника тези два термина понякога се ползват взаимозаменяемо.
Прокимен
Прокименът (προκείμενον — поставен напред) е кратък стих от Псалтира, изпят преди четенията от Апостола или Евангелието. Той «предхожда» и подготвя четенето. Певецът изпява стиха, хорът го повтаря, след което следват «полустиховете» — по-кратки стихове в диалог между певеца и хора.
Алилуария
Алилуарият е стихът от Псалтира, изпят след Апостола и преди Евангелието, придружен от многократното «Алилуя». Функцията му е сходна с тази на прокимена — подготовка за евангелското четене.
Антифони
Антифоните (ἀντίφωνον — противогласие) са псалмови стихове или химни, пяни поредно от двата хора в редуване. На литургията антифоните са три — те изграждат началото на евангелската служба. Първият и вторият антифон са псалмови, третият завършва с «Единородни Сине…» — химн от VI в., приписван на имп. Юстиниан I.
Великото славословие
Великото славословие (Δοξολογία Μεγάλη) е тържественото песнопение, с което завършва утренята в неделни и праздничните дни. То започва с думите «Слава в вишних Богу…» (Лука 2:14) и продължава с прославление на Светата Троица. Малкото славословие (четено на будни дни) е по-кратко и се произнася, а не пее.
Херувимска песен
Херувимската песен (Χερουβικός Ὕμνος) е песнопение на Божествената литургия, пяно по време на Великия вход — тържественото пренасяне на даровете от жертвеника към престола. Текстът я изравнява певците с херувимите, таинствено изобразяващи Светата Троица. Музикалната обработка на херувимската песен е предизвиквала едни от най-великите творби на православната хорова музика.
Причастен (Кинониκ)
Причастенът (κοινωνικόν) е стих от Псалтира или специален химн, пян по време на причастяването на духовенството. Той подготвя духовно вярващите за приемане на Светото Причастие.
Тропари на часовете
Часовете (Първи, Трети, Шести и Девети) са кратки богослужения, отбелязващи основните часове на деня. Всеки от тях включва свои тропари, свети свързани с конкретния час от евангелската история: Третият час — слизането на Светия Дух, Шестият — разпятието, Деветият — смъртта на Христа.
Великденски канон и Пасхален тропар
Особено място заема Пасхалният канон на св. Йоан Дамаскин — може би най-тържественото песнопение в православната традиция. Неговият ирмос «Воскресения ден…» задава тона на цялата пасхална утреня. Пасхалният тропар — «Христос воскресе из мертвих…» — е централното песнопение на целия богослужебен кръг.
Осмогласникът (Октоих)
Макар да не е отделен жанр, Осмогласникът (Ὀκτώηχος) е системата, в която са организирани повечето горепосочени жанрове. Осемте гласа се редуват седмица по седмица в годишен цикъл, задавайки мелодичния образец за тропари, кондаци, стихири и канони. Осмогласникът е систематизиран от св. Йоан Дамаскин (VIII в.) и е в основата на цялата православна химнография.
